д-р Боряна Тодорова
Търсенето на психиатрична помощ често е трудно решение. Много са тревогите, представите и съображенията, които се появяват в ума на човек, който се колебае дали да се свърже с психиатър. Целта на този текст не е да отговори на всички въпроси, които могат да бъдат зададени, а да покаже, че мисленето по тях е възможно.
Първият и основен страх често е не диагнозата, а това какво ще се случи, ако някой чуе твоето страдание. Дали другият ще опита да разбере или твърде бързо ще постави етикет? Какво ще бъде преживяването по време на консултацията? Дали няма веднага да се стигне до лекарства? Дали е добра идея да се мисли за лекарства? Какво би било човек да се лекува? Каква ще бъде целта на лечението?
Страхът от назоваване
Зад всички тези въпроси стои един по-тих, но дълбок страх - страхът от назоваване. Страхът от това, че веднъж изречено, преживяването не може да бъде върнато отново в полето на неизказаното. Страданието вече се мисли от двама и малко по малко се оформя, получава име, история. Затова за мнозина споделянето е толкова трудно - проблемът вече не може да бъде омаловажаван и отричан.Търсенето на помощ изисква смелост и готовност да помислиш заедно с друг за онова, което се случва в твоя вътрешен свят.
Срамът и мълчанието
Срамът също присъства често и води до отлагане на търсенето на помощ. В такива случаи обичайно страданието не е малко, но пациентът го преживява като проява на слабост. Срамът в повечето случаи се представя не директно, а под формата на омаловажаване, колебание, ирония или опит нещата да се представят като “не чак толкова сериозни”. Първата среща е пространство, в което човек може да провери дали е възможно да бъде такъв, какъвто е в момента – колеблив, несигурен, не напълно ясен дори за себе си. Срамът обикновено не отслабва от убеждаване, че е неоснователен, а от присъствие, което не го усилва. В такъв контекст доверието не се изисква и не се предполага предварително. То се изгражда в темпо, което е поносимо за човека, и с уважение към онова, което все още не може или не иска да бъде казано.
Ще бъда ли чут?
Въпросът дали ще бъде чут и разбран също буди тревога у пациента. Дали ще има време за нюансите, за противоречията, за онези области, които все още са неясни, или преживяванията ще бъдат твърде бързо преведени на език, който не ги улавя напълно - симптом, диагноза, решение. Много хора се страхуват, че разказът им ще бъде опростен и нещо важно ще остане извън него. В тази тревога има опит да се защити вътрешния свят от прекалено бързо разбиране, което може да се преживее противоположно - като неразбиране. Първата среща не е моментът, в който всичко ще се изясни и подреди. Тя е само начало на внимателно слушане, в което разбирането се изгражда постепенно с внимание към темпото на пациента.
Лечението с лекарства
На първата консултация се обсъждат подходящите методи за лечение на състоянието, което е довело пациента в кабинета. Една от основните възможности е медикаментозната терапия - самостоятелно или в комбинация с психотерапевтични интервенции. Пациентът често е амбивалентен, с противоречиво отношение към лекарствата като метод за лечение. От една страна, страничните ефекти и страхът от зависимост пораждат редица въпроси, а от друга, не по-малко важна, стоят колебания около това какво означава да се лекуваш. Дали медикаментът ще помогне или ще отнеме нещо съществено? Дали облекчението ще бъде естествено, припознато като завръщане към себе си, или ще се усеща външно и изкуствено? За някои хора лекарствата се преживяват като знак за провал, за други - като заплаха за идентичността, като нещо, което може да заглуши както симптома, така и част от вътрешния живот. Амбивалентността към лекарството може да бъде опит за съхранение, а не недоверие или отказ на помощ. Въпросите около лекарствата не са пречка пред лечението, а съществена част от него. Те изискват време, уважение и пространство за споделено мислене с клинициста за това какво е нужно в дадения момент, какви са възможните ползи и рискове и как решенията могат да бъдат вземани заедно.
Целта на лечението
По време на първоначалната консултация се обсъжда и каква е целта на лечението. Често възниква въпросът дали това е просто изчезване на симптомите и завръщане към предишното ниво на функциониране. Без съмнение тази част е важна и основна - облекчението, възстановяването на съня, на мисленето, на възможността човек да живее и работи по обичайния начин. В същото време често се оказва, че симптомът е бил не само пречка, но и сигнал, че нещо в живота и вътрешния свят на човека е достигнало своя предел. Лечението невинаги се изчерпва с връщане към предишното състояние. Понякога то включва и внимателен опит да се разбере какво е направило симптома необходим в дадения момент - какво е компенсирал и какво сигнализира. За някои хора лечението означава не просто да се върнат към предишното си функциониране, а да намерят такъв начин на живеене, при който напрежението, породило симптома, може да бъде адресирано.
Автономност и съвместно мислене
На първата консултация обикновено не се вземат окончателни решения. По-често тя е пространство, в което човек може да говори, да се колебае и да задава въпроси. Да провери дали е възможно да бъде чут. В този смисъл посещението на психиатър е не загуба на автономност, а опит тя постепенно да бъде възстановена там, където страданието е стеснило възможността за избор и движение.
Някои хора отиват на психиатър с усещането, че са закъснели, а други - че не са “достатъчно зле”, за да потърсят помощ. Въпросът е не дали е “прекалено късно” или “не достатъчно зле”, а дали вече е възможно да бъде започнат разговор за неща, които досега са били неизказани.