Теодора Ройдева
Филмите на Педро Алмодовар са описвани като дръзки, на моменти абсурдни, провокиращи, а послевкусът, който остава, е предимно горчив, често разтърсващ. „Кожата, в която живея“ не прави изключение. Филмът е своеобразно изследване на идентичността, травмата и последствията от контрола и обсесията. Настоящото есе анализира „Кожата, в която живея“ през психологическа призма, разглеждайки как се оформя нашият Аз чрез тялото, какво се случва, когато свободата бъде отнета и как травмата променя психиката.
В началото на филма зрителят бива въведен в историята на красива жена, Вера, която е в плен на успешен пластичен хирург – д-р Робърт Ледгард. Веднага прави впечатление статусът и престижът на Ледгард, показани ясно чрез голямата, луксозна къща, наличието на личен, помощен персонал и скъпи придобивки, както и отношението на обкръжението към него. Времевите сюжетни линии биват преплетени, така че да предизвикват объркване. В течение на филма разбираме, че междуличностните връзки са всъщност много по-комплексни, отколкото изглеждат.
Вера не е просто случайна, отвлечена жена, икономката Марилия не е просто икономка, а д-р Ледгард е много повече от уважаван пластичен хирург. Историята на д-р Ледгард е травматична и изпълнена със загуби. Жена му се самоубива, след като става жертва в пожар, но още преди това той я губи, когато тя избягва с неговия брат – Зека. Забележителното е, че Робърт не е наясно, че Зека му е брат от друг баща, а икономката Марилия – неговата биологична майка. Дъщеря му, Норма, става свидетел на самоубийството на майка си, което я белязва до такава степен, че тя развива сериозно психично заболяване, и впоследствие следва пътя на майка си и също отнема живота си. Ключов момент във влошаването на психичното състояние на Норма е, когато тя бива изнасилена от млад мъж на име Висенте. Изнасилването, достатъчно жестоко само по себе си, се случва на фона на песен, която Норма е пяла като дете, в момента, в който майка ѝ се самоубива, хвърляйки се от прозореца. Това окончателно пречупва психиката на Норма, след което тя бива хоспитализирана, докато не посяга фатално на живота си. Завръзката на филма е, когато разбираме, че Вера всъщност е Висенте, който бива отвлечен от Робърт и превърнат в жена, и то не коя да е жена, а пряко копие на загиналата му съпруга - Гал.
За зрителя д-р Ледгард е един контролиращ, егоцентричен и безскрупулен човек, завладян от морален разпад. Опитите му за създаване на изкуствена кожа чрез трансгенезис са в противоречие с всякакви биоетични стандарти и поради тази причина биват отхвърлени от лекарската общност. Тези опити са и ярък израз на неговия стремеж към обожествяване на самия себе си и издигане на собствената личност в ролята на създател. Те не спират дотам. Променяйки насила биологичния пол на Висенте, Ледгард извършва радикално вмешателство в същината на друго човешко същество, воден от своите омнипотентни фантазии. Лесно възприемаме д-р Ледгард като злодей. Чрез неговия образ се задава основна тема във филма – а именно как злодеянията често се коренят в страдание и непоносими преживявания. Действията му можем поне частично да си обясним като израз на неотработена травма и неизживяна траурна реакция.
Създавайки Вера по подобие на Гал, Ледгард успява едновременно да задоволи две свои потребности – да „запълни“ празнината от загубата и да отмъсти на Висенте за извършеното насилие над дъщеря му. Тялото на Висенте играе ролята на бяло платно, върху което Ледгард рисува своите нарцистични перверзни фантазии.
Според традиционните психоаналитични възгледи нарцистичната личностова структура се характеризира с насочване на либидозната енергия навътре, към себе си (Атанасов, 2019). Налице е т.нар. автоеротизъм, при който обект на нарцистичното либидо става самия индивид. Този автоеротизъм може да проличи при отношенията на Ледгард и Вера. Макар и създадена по подобие на реално съществуващ отделен субект, Вера представлява негово творение, и като такова бива преживявана като разширение и нещо произтичащо на неговия Аз. Започвайки сексуална и дори романтична връзка с нея, Ледгард всъщност инвестира цялата либидна енергия в себе си.
Процесите, протичащи между тях, съдържат и голяма доза садомазохизъм. Садистичната част е ясна сама по себе си, но мазохистичният компонент не толкова. Създавайки Вера по подобие на Гал, Ледгард се самонаказва, обрича се на вечни терзания и чувства на вина, породени от редица фактори – неговата невъзможност да я спаси след пожара, а още преди това и да я задържи при себе си, да спаси дъщеря им и себе си. Обрича се, виждайки лицето ѝ, никога да не забрави. Може би изниква въпросът „Какво го е направило такъв?“. Струва си да разгледаме неговата лична история, преди да загуби съпругата и дъщеря си.
Биологичната майка на Робърт Ледгард – Марилия, забременява от мъжа, при когото работи като икономка. Неговата съпруга не може да има свои деца, което води до това, че Марилия се отказва от Робърт, като го дава за осиновяване и така семейство Ледгард приема Робърт и го отглеждат като свое собствено дете. Веднага изникват много хипотези относно ранното му детство. Неговата осиновителка го отглежда със съзнанието, че това е дете на нейния съпруг и друга жена. Не е трудно да си представим, че предателството от изневярата на мъжа ѝ, е повлияло на нейното отношение към неговото извънбрачно дете. Каква майка е била за Робърт? Била ли е откликваща, грижовна и топла или пък не е успяла да преодолее изневярата и отмъстително е насочила цялата си агресия към детето? Какви междуличностни отношения е развил Робърт вследствие на тази връзка с основния човек, полагащ грижи за него?
Една вероятна хипотеза е следната: осиновителката на Ледгард никога не успява да преодолее факта, че тя самата не може да създаде потомство, изпълнена е с чувства за малоценност и освен това не може да приеме мисълта, че именно тази нейна недостатъчност е тласнала мъжа ѝ към връзка с друга жена. Вследствие на това не успява да създаде пълноценна връзка с детето. Поради незадоволяване на потребностите му и липсата на сигурна база, Ледгард развива несигурна привързаност, по-скоро от свръхангажиран тип, която допринася и за изневярата на Гал с неговия брат, Зека. Тя не просто изневерява, а дори и планира бягство с него. Фактът, че не вижда друга възможност за раздяла с Ледгард, освен бягството, е много показателен за техните отношения и може да бъде разглеждан като потвърждение на хипотезата, че Ледгард е бил контролиращ и обсебващ – поне отчасти обяснимо с неговия стил на привързаност.
В образа на Зека проличава типична сиблингова завист и ревност. Още от малък Зека е нарочен за лошото, непослушно дете, което прави пакости и от ранна детска възраст проявява девиантно поведение. Робърт, от друга страна, в очите на Марилия, винаги е бил доброто дете, което пораства и се превръща в успешен хирург. Неслучайно съпругата на Робърт му изневерява с неговия брат Зека. Зека никога не успява да спечели майчината любов, както Ледгард, но компенсаторно успява да завоюва любовта на Гал.
Образът на Висенте/Вера е интригуващ заради противоречивите усещания, които буди у зрителя. Съчувствие и състрадание се сблъскват с морални въпроси, идващи от съдника в нас - това справедливо ли е, заслужил ли го е? На фона на шоковата и заплашителна среда, в която живее години наред, той успява да запази чувството си за идентичност. Част от устойчивостта на неговата идентичност най-вероятно идва от убеждението, че майка му го търси. Неслучайно във филма са представени спомените на Висенте за неговата майка, от които виждаме, че тя присъства по един позитивен начин в неговата психика. В началото на филма ставаме свидетели как Вера се самонаранява, в опит на бунт и протест срещу всички посегателства върху нейното същество. Както и Ледгард отбелязва, не го прави с цел самоубийство. Очаквано и разбираемо би било Висенте да изчезне напълно от съзнанието на новосъздадената Вера – като защитна реакция срещу травмата. Нерядко в такива моменти психиката ни използва мощни и крайни механизми като отричане, дисоциация, дереализация и други, които коренно променят себе-възприятието и личността ни. Изненадващо, това не се случва. Вместо това, можем да забележим много адаптивни механизми за справяне – като например практикуването на йога, четене, писане.
Интересен детайл е заниманието на Вера с проектирането на човешки кукли, което само по себе си представлява вид идентификация – по подобие на Ледгард, тя започва да проектира човекоподобни създания, какъвто проект представлява и тя самата. Този процес на края на филма кулминира в идентификация с агресора, когато Вера убива Ледгард и Марилия. Постепенно Вера се превръща от проект и обект, върху който са проектирани фантазиите и обсесиите на Ледгард, в отделен субект, с когото той дори започва партньорски отношения.
Чрез образа на Ледгард се задава другата основна тема във филма – тази за кожата. Както и той самия казва в началото филма – „Нашите лица ни определят“, т.е. за него външния ни вид е определящ за това, кои сме ние. С развитието на фабулата всъщност разбираме, че в неговите представи външният вид е не просто част от нашата идентичност, а напълно я определя. За Ледгард не съществува разлика между психичната реалност и вътрешно усещане за това кои сме ние, и външната реалност – начина, по който изглеждаме, половите ни органи и други външни белези. Това е ясно изразено в насилствената смяна на пола – той искрено вярва, че сменяйки пола на Висенте, това ще го превърне в жена. Ледгард има омнипотентната фантазия да създаде изкуствена кожа, която не е толкова крехка и уязвима, колкото естествената човешка кожа.
Тази негова фантазия може да се разглежда чрез концепцията за втората кожа, въведена от Естер Бик (1968). Според Бик, кожата служи на първо място за граница между нас и останалия свят, но също така и като контейнер. Тази удържаща функция на контейнер е необходима, тъй като според нея най-примитивните части на психичното в ранните детски години нямат „спойка“ помежду си и вследствие на това те трябва да бъдат държани заедно чрез кожата. Това свойство на удържане зависи от присъствието и възприемането на външен обект, преживяван като способен да изпълни тази роля – най-често това е майката. Нуждата от удържащ обект в детското неинтегрирано състояние води до трескаво търсене на такъв - светлина, глас, мирис или друго сетивно усещане, - който е способен да задържи вниманието и по този начин да бъде преживян, поне за момент, като обединяващ частите на личността. По-късно идентификацията с този обект замества неинтегрираното състояние.
Неправилното развитие на тази първична функция на кожата може да се разглежда като резултат от недостатъци в адекватността на основната грижеща се фигура. Робърт е лишен от основното взаимоотношение с майката, тъй като Марилия го изоставя, дори и физически да остава да работи в къщата. Именно тази връзка с майката според Бик е от решаващо значение за развитието на здрава психична кожа. Невъзможността за развитие на устойчива психична кожа при Ледгард резултира в създаването на втора кожа – преносно и буквално. Втората кожа всъщност е вид защита срещу разпада. Липсата на удържащ обект в ранните години от живота на Ледгард води до идентификацията с идеализиран такъв, с цел защита на Аз-а и се проявява в оформянето му като нарцистична личност.
„Кожата, в която живея“ се понася трудно. Провокативно размишление върху човешкото тяло, идентичността и тъмните импулси, които ни движат, опаковано в разтърсваща и визуално въздействаща опаковка. Алмодовар поема рискове, а резултатът е филм, който е колкото незабравим, толкова и смущаващ.
Литература
Атанасов, Н. Х. (2017). Теории за психичното развитие в психоанализата. Академично издателство" Проф. Марин Дринов".
Bick, E. (1968). The experience of the skin in early object relations. The International Journal of Psycho-Analysis, 49, 484.