Когато вирусът отекне

Емоционален размисъл по време на епидемия

Кимон Ганев


На вратата се звъни. Кой ли идва и какво носи? Как да го посрещна, колко близо да застана, дали да му подам ръка? Няма да му подавам. Ами ако той ми подаде? Не искам да я поема, но не искам и човекът да се почувства отхвърлен.

Днес съм вкъщи. Никой няма да ме безпокои. Сипвам си кафе, ще си добавя малко мляко. Взимам млякото и мимоходом си казвам: “Не може да има вирус върху опаковката, много часове е преседяло в хладилника.”

Почти нищо не е както преди. Мислите и действията носят новопридобита непознатост, с която дразнят вниманието ми. Забелязвам детайли и съм фокусиран (дори фиксиран) в настоящия момент - нещо като принудителна mindfulness (себе-осъзнатост). Неща, които съм приемал за даденост, сега изглеждат илюзорни. Сблъсквам се с несигурност, обгражда ме невидима заплаха, бъдещето е неясно. Иска ми се да мога да кажа колко време ще бъде така, но не мога. Глухо напрежение се е настанило в душата ми.

Епидемиологичната криза носи тревога, променя възприятията, поставя въпроси за размисъл. Какво ще бъде с нея и след нея? С нея не съм сигурен, но след нея вярвам, че няма да бъда същият. Колко и по какъв начин различен - не знам. Опитвам да започна да се готвя за това след (ако има след).

Стремя се да усетя и почувствам какво ме вълнува, какво забелязвам и как го мисля. Тук споделям част от въпросите, дилемите и конфликтите, които ме занимават сега. С което се опитвам да уловя емоционалните измерения на това изпитание.

Несигурност

Искам да мога. Искам да имам. Искам да знам. Точно сега много неща не мога, нямам и не знам. Мразя да не знам. На помощ идва умът ми, почти винаги готов да произведе обяснение. Колкото и страховито да е обяснението, то често е за предпочитане пред незнаенето.

Обяснението превръща неизвестното в познаваем обект. Зад непознатото с готовност “откриваме” сила, конспирация, заден план, божествена промисъл, научни факти и прогнози. Те ни освобождават от затвора на неизвестността. Иначе тя носи много фрустрация, неудовлетвореност, страх.

Понасянето на неизвестността и фрустрацията е от решаващо значение за развиването на способността ни да мислим и изграждането ни като личности. Дали след тази криза ще бъда по-цялостен? Или пък тежестта на хроничната тревога ще ме направи уязвим, лабилен и склонен да търся приют в илюзорни обяснения или прислонявайки се към по-големи и значими цялости (авторитети, вярвания, групи). Друго обичайно “решение” е да развия един или друг вид психични симптоми. Те са резултат от сътресенията, които преживяваме и средство за възстановяване на относително емоционално равновесие, макар с висока цена.

Кой съм аз

Макар отскоро започнала, кризата вече поразклаща моята отдавнашна убеденост в разумната ми смелост. Представите за моите щедрост и благородство също са подяждани от съмнения. Никого не съм окрал или убил, ала долавям в себе си алчни и егоистични пориви. Хем гледам презрително към хората, натрупали складове от хранителни и лекарствени припаси, хем ме човърка страхът, че не съм успял своевременно да се заредя с дезинфектанти.

Лека-полека качествата, които вярвах, че ме описват, изглеждат все по-условни. А други качества, които започвам да забелязвам - по-нелицеприятни. В такива моменти е много вероятно да потърся защита от непоносимите представи, които тежко накърняват самооценката ми. Било като приписвам на другите слабост, вина, злонамереност или пък се вкопчвам във фигура, на която се уповавам и разчитам да ме спаси.

Кои сме ние

Някои от моите приятели са уплашени; според мен - твърде уплашени. Доскоро казвах ние - те бяха моята група. Ама сега не казвам така лесно ние. Не искам да приличам на тях. Моите приятели - това съм аз. Не искам да бъда страхлив и уплашен.

Има хора, с които винаги съм си говорил добре. Казвал съм “ние сме от едно тесто”. Сега обаче знам - след време може и да забравя, съзнанието ни е така устроено - но сега с цялото си същество знам, че в нужда си проличава качеството на тестото.

Усещането с кого съм свързан и към кои групи принадлежа е част от ядрото на моето Аз. Сега това ядро е атакувано и разклатено. Но пък други мои познати ме изненадват - долавям, че трептим на близка честота. Това носи топлина и надежда. Въпреки гледката на пустите паркове, не съм сам.

Изпитание за връзките с най-близките

Вирусното време е необичайно - изчезнали са или са труднодостъпни занимания, развлечения, ангажименти. След първоначалното пренареждане на ежедневието прекарваме все повече време с най-близките си. Не просто прекарваме повече време с тях, преминаваме заедно през тревоги и кризи. Ще научим повече неща един за друг. Част от наученото може да се окаже смущаващо, плашещо, отблъскващо. Или ще видим с нови очи партньора до себе си, ще преоткрием неговата сила - за която сме забравили или рутинно пренебрегвали. А ако няма какво да си кажем с него, ако няма какво да правим заедно? Изправяме се пред разлом, досега затулен от наситеното ежедневие. Също може - предизвикани от ситуацията - да открием нови начини за споделяне, за справяне със задълженията и за удоволствия. Откривателство, което общата ни ленивост е притъпила.

Пред опасността - всичко или нищо

Да се окопаем! Да натрупаме брашно, провизии, да се изолираме от света - та дано оцелеем! Или пък: няма страшно, всичко е измислено - карам така, както досега!

Нагласите стават крайни - обзема ни ужас или се възприемаме като могъщи и неуязвими. Възприятието ми за другите също е подложено на силно електромагнитно поле. Лесно привиждам в тях ангели или демони.

Колко е трудно да запазя нюансите, трезвата преценка, способността да имам позиция и способността при нужда да я променям. Ще ми се да го можех! На моменти като че ли ми се отдава.

Авторитетите

Кризата поставя на сериозно изпитание авторитетите: главите на семейства, работодателите, здравните и социални експерти, ръководителите на оперативния щаб, правителство и президент. Огромно количество очаквания, изисквания, надежди, упование, любов и омраза се отправят съзнавано и несъзнавано към тези, които въплъщават лидерството. Тази тежест често е непосилна - опияняваща, зашеметяваща, ужасяваща. Емоциите и нагласите на всички ни се просмукват в лидерите. Със своята мощ застрашават и понякога помитат способността да бъде мислена реалността (във всичките ѝ аспекти) и да се действа съразмерно. Предизвикателството е не само в това какво правим, а и как го правим. Ефектът зависи както от конкретните решения, така и от стила, с който те се предлагат и прилагат.

Като лекар се стремя да не забравям основния принцип на професията primum non nocere - преди всичко не вреди. Колко трудно, обаче, е да не предприемеш действия, когато тревогата е огромна и погледите са вперени в теб. Да избереш да не правиш, когато действието ще бъде оправдание, че си направил всичко възможно! Да можеш да видиш последиците от решенията отвъд напора на паниката. И да знаеш, че каквито и решения да вземеш, то със сигурност ще понесеш обвинения и омраза.

Свързаност и солидарност?

Жена си купува бутилка минерална вода, така добре затапена, че силите ѝ не стигат да преодолее капачката. Помолва младеж от близкостояща двойка за помощ, който със стоманен поглед отговаря: “За нищо на света няма да докосна Вашата бутилка!” Жената е спасена от друг мъж, който усмихвайки се леко, казва: “Аз мога да Ви помогна, ако не се страхувате.”

При всяка среща с друг дълбоко в нас има надежда, че ще бъдем приети и страх да не бъдем отхвърлени. Хората сме социални същества. Оцеляването и развитието ни се случват в среда на свързаност и отношения с другите. Изолацията - дори когато е силно желана - може да бъде само временна. Тя ни прави по-несигурни, уязвими, лабилни.

В сегашното време на принудително затваряне ставаме още по-чувствителни към реакциите на околните. Има жестове, които носят усещане за заедност, съобразяване с другия и грижа. Има действия, които носят белега на егоистична самодостатъчност. Как да мисля заедно с другия и за другия, когато моят живот е застрашен? Спасявам се както мога! А как ще мисля, когато непосредствената опасност отмине?

Това, което сме претърпели по време на кризата, ще остане и след нея. Скъсаната връзка с другия няма да зарасне напълно, а новоизградените съюзи ще могат да се развият. Емоционалното ни аз, отношенията с хората ще носят белезите на епидемията. Способността ни да се свързваме, дори способността ни да се влюбваме, ще бъдат променени.

Затихване на активността

Намалели са възможностите за разсейване, пазаруване, бъбрене. С какво ще запълним освободилото се време? Особено подходящ кандидат за вакантното място е екзистенциалната тревожност. Тя автоматично заема празнотата и става наш основен спътник. Почти винаги първичният ни рефлекс е да я прогоним. Дали трябва?

Смея да твърдя, че - ако не ескалира в отчаяние и ужас - екзистенциалната тревожност е чудесен стимул да мислим. Сериозно за себе си, за свързаността ни с другите, за мястото ни в света, за илюзиите и реалностите. Докосвайки се до тези - заредени със свирепа мощ - въпроси, ще бъдем изкушавани да избягаме на друго място. За някои привидно симпатично спасение е вътрешното отшелничество. Затваряме се в себе си, в своите фантазии, където заплахите не съществуват. Цената е, че в това място няма заряд за развитие.

Смъртни сме

... обясни му всички причини
— ти познаваш ги, — които ме караха
… останалото е мълчание.
          (последните думи на принц Хамлет, в превод от Валери Петров)

Вирусът (и трескавата тревога около него) настойчиво припомня, че престоят ни на Земята е ограничен. Смъртта придава съответната тежест на нашите избори. Макар присъстваща във всяко живо нещо, съзнанието ни почти постоянно изключва представата за нея. Ежедневието с неговите обичайни придобивки също с все сили помага за тази слепота. Освен когато изключителни обстоятелства ни заставят да се взрем в себе си и в живота си такъв, какъвто го правим. Тогава някои от нашите избори, решения и действия олекват, а други започват да звучат силно и полифонично. Усещането за смъртта ни служи като житейски компас.

Когато тя идва винаги има неща, които искаме да обясним, предадем, завещаем или пък за които се виним, разкайваме, съжаляваме. Нека най-отрано се готвим за финала, защото след него е … мълчание.

Като заключение

Много неща ще изгубим, много илюзии ще бъдат разпръснати, много устои ще са подкопани от съмнения, много връзки и отношения ще се трансформират или прекъснат. Всичко това можем да подредим в рубриката “Разочарования” и да излезем от тази криза със своите рани и щети. Оцелели, но не по-силни. Може би, дори - и по-малко живи.

Претърпените загуби могат да бъдат и база, от която да се оттласнем, за да разширим представата за себе си и света. Звучи симпатично, но ще бъде възможно, само ако паниката не ни е смачкала. Защото ако ни е смачкала, то ще изградим нови, още по-здрави черупки в опит да се справим с последиците от понесените удари (голяма част от които са всъщност самонаранявания).

Предупредителни бележки

Съществено е да се отчете, че пиша този текст след въвеждането на извънредно положение, но преди истински да е започнала епидемията. При това съм здрав. Ако горното се промени, тези размисли сигурно биха звучали другояче. Записвайки ги сега, дано поне донякъде ги съхраня.

И последно предупреждение: да говорим и пишем е относително лесно. Достъпно ни е да конструираме размисли и текстове. Но се променяме само от преживяванията, които ни разтърсват. Само ако сме се потопили, потънали в емоционалния водовъртеж. На втора стъпка - евентуално - можем да свържем и обозначим случилото ни се с думи. Много неща мога да декларирам, но дълбокото преживяване ме трансформира - в една или друга посока.

Март 2020

.