Една всеобща тревога бележи друга тревога. Някъде там в Ухан, някой продава прилеп, друг го изяжда. Може и да не започва така, но в края на миналата година и дори в началото на тази, за много от нас нещо се случваше някъде там, много далече. Това го правеше нестрашно и възможно за игнориране. Но после много бързо, неуловимо, то, този вирус се разпространи навсякъде. Донесе заплаха, за съжаление и смърт, много объркване и несигурност. И реакции, много реакции.
Но в началото - изненада – също като смъртта – знаем за нея, но за повечето хора тя е някъде там, далече, ще настъпи след време и затова можем да я игнорираме. И благодарение на това, че повечето хора имат такива психични защити, които позволяват да игнорират смъртта, живеенето и желанието за случване на различни неща, мечти и цели в живота е възможно. Защото иначе немалко хора се озовават приковани в страха и ужаса от смъртта и превключват в друг режим – на пазене, оцеляване, задържане и отлагане, включително отлагане на живота, нищо, че той продължава да тече, само ние сме спрели.
И докато в настоящата ситуация предприемането на редица хигиенични и предпазни мерки изглежда необходимо, въпросът е какво правим с живеенето. Можем ли да се наслаждаваме на живота, да желаем, докато се ограничаваме или пък напротив, наслаждението е насочено към един унес в ужаса на случващото се, на говоренето на политиците, на заливащата ни информация за вируса, на невъзможността да спрем да гледаме новините и да четем за заразените и починалите.
Реакциите на хората са различни – също като отношението ни към смъртта. Реакциите ни често се базират на фантазиите, които имаме за нас самите, за другите и за света. И докато някои хора сякаш вярват, че са безсмъртни и нищо фатално не може да им се случи, за други заплахата от смърт е навсякъде – една тревога, която трудно бива облекчена и успокоена, защото човек не може да се събере в тялото си, което преживява като разпадащо се или защото светът е враждебен или несигурен.
Общо взето или вярваме, че някой гарантира нашето съществуване или обратното – не виждаме сигурност и гаранции никъде. Има хора, които винаги живеят така и ограниченията сега всъщност дават някакво облекчение – нещо, в което да намерят своята нормалност и дори успокоение. И докато за тях излизането навън, срещите с другите са били източник на тревога и несигурност, то принудителната изолация в момента е нещо действително, което успокоява, защото не се налага да прави другото, може и така, и всичко е наред…
Немалко хора реагират с агресия спрямо всички, които не спазват стриктно наложените мерки и вярват, че ако изконтролират тях, ще изконтролират може би смъртта. Но също и тези други са разпознати като лошите, върху които могат да насочат гнева си. Други реагират с чувство за хумор, което също е начин за справяне със собствената тревога и ужас. Има хора, които са толкова потопени в една друга тяхна тревога и ужас, че едва отбелязват наличието на корона вируса. Но има и хора, които съумяват в една или друга степен да живеят с несигурността, която е част от живеенето, знаейки, че смъртта „стои винаги от лявата ни страна, на половин метър от нас…“. Защото не е възможно да живееш, без да рискуваш и защото желанието винаги е съпроводено със страх и несигурност…
Една всеобща тревога бележи друга тревога, тази личната. Една тревога, която често иначе остава незабелязана и скрита и която ние, психотерапевтите посрещаме в работата с нашите пациенти. Тази тревога сега е все по-видна, но защото е тревога и на обществото, нашето, на другите общества, на целия свят. И едни ограничения идват, за да успокоят тревогата, да овладеят и усмирят вируса и заразата, но понякога тези същите ограничения, които срещат много бунт при част от хората, успокояват още личната тревога - тревогата на човека, който няма или има много малко свои опори. Защото ограниченията понякога могат да бъдат граници. А границите - освен да ни ограничават - успокояват и удържат. Заедно с това общото посрещане и опит за справяне с ужаса от корона вируса, не би могло изцяло да даде отговор за справяне с личната тревога.
Случващото се прави така, че за повечето хора е трудно да не се докоснат до своята собствена уязвимост, несигурност и тревога. Всеки човек е изправен пред това да намери, потърси начин, за да се справи с нея. Този начин и тази среща ще са уникални по някакъв начин, както уникален и сам за себе си е всеки човек, дори и когато е свързан с другите. Нещо от това, в което сме вярвали, се разпада, спира да бъде гарант. И разтърсвайки ни, би могло да направи възможно да проявим творчество и да открием нови начини, по които да искаме да случваме нещата около нас. Но най-малкото – там, където е имало много сигурност, няма пространство за много въпроси. Може би сега е подходящо – нещо да се попитаме, нещо да изобретим.