Пет нагласи на ума, които ни помагат в кризата с Ковид

Христиана Симеонова

Пред лицето на една вирусна зараза обичаният ни ежедневен ритъм бе преобразен тотално. Стандартните и лесно достъпни ресурси се превърнаха в лукс. Озовахме се в драматично променена ситуация. Изправихме се пред предизвикателството спешно да реорганизираме живеенето си в съвсем нови условия.

Разместиха се много от рутините, засегнаха се базовите ни нужди – сигурност за здравето и живота ни, осигуряването на храна, ритъма сън-бодърстване , транспорт, учене, работен график и модел на работа, близки и приятелски свързаности, спорт, грижа за тялото и пр. Кризата разтърси основни източници на опора и стабилност. Естествена последица е усещането за липса на контрол, обърканост и дори хаос.

Нуждаем се от парчета твърда земя - малки острови, които ни помагат да усетим стабилност в бурното море. Опора може да ни дават определени нагласи на ума, които намират израз в конкретни практики и навици. Тяхната сила зависи от смисъла, който им придаваме и степента на осъзнатост, с която ги прилагаме.

Рутината - ригидност или опора?

В условията на криза принципна стратегия за справяне (особено в първоначалния етап) е придържане към консервативния подход. Нужно е време, за да бъде проверена нова практика, модел на справяне, лечение, ваксина. Това важи в индивидуален и в глобален план.

Устойчивост е ключовата дума като контрапункт на тоталната промяна. И тя се постига с малки рутини.

Часовете за сън и хранене, спазване на работното време с почивки, училищния график, навици за грижа за себе си, външността ни и средата и пр. – всички тези „еднаквости“ поддържат рамката на деня като следват един и същи ритъм.

В неустойчивата среда малките устойчиви ритуали имат функцията да пазят границите на личността и да поддържат усещането за континуитет на Аза. Помагат ни да съхраним представата и усещането за себе си - че сме запазили себе си от вчера, че можем да продължим да „бъдем“ и днес.

При тежките психични болести един от първите сигнали за разпад на личността е занемаряването на грижата за себе си.

В кризисни ситуации и смъртна заплаха настъпва когнитивен блокаж и се покачва рискът от паническо отреагиране, свръхмерна или свръх бърза реакция. Рутините спомагат при интензивен стрес първоначално да запазим и съхраним емоционалната си стабилност и да си върнем способността за мислене. В един следващ момент ще оценим необходимостта от промяна, но по-обмислена и планирана.

Добавяне на нов навик

Човешката природа е динамична. Тя носи в себе си на пръв поглед неочаквания парадокс да бъде едновременно променяща се и устойчива. Промяна е нужна, за да сме адаптивни към новите реалности.

Отговор на тази нужда може да е въвеждането на една (не повече като за начало) нова полезна практика, която да е лесна и кратка (например пет минути дневно физическа активност). Най-важното е да се придържаме към нея устойчиво. Всеки ден - в предварително резервиран за това момент от деня. Има множество идеи за добри практики и активности - йога, релаксация, техники на дишане, учене на чужд език, свирене на музикален инструмент и пр. Акцентът тук не е какво ще изберем, а да следваме избора си ежедневно и устойчиво. Ако успеем да удържим, ще подсилим изгубилото се преживяване за авторство и автономност в живеенето, дори и в настоящата среда.

Перфекционизъм и високи стандарти - стъпка назад

Кризата стопира процеси. Едни от нас се оказват изправени пред неочаквано празен ход. А за други кризата интензифицира и ускорява оборота на ежедневието. Ангажираността в деня нарасна с активности от нов порядък - многократно завишени изисквания за хигиена и здраве, работна реорганизация, промяна в грижата за дом, деца, възрастни родители, справяне с нова технологична среда и комуникация... Всичко това отнема ресурс - време и сили, физически и емоционални. Иска ни се, но дали е възможно да продължим да поддържаме същите стандарти във всички области на живеене?

Една стратегия е да изберем една или две сфери и да наблегнем на тях, а в останалите да приемем ограниченията на ситуацията (напр. да изберем приоритетно грижа за децата, или здравословно хранене, или работата). Изправени сме пред ограничените си ресурси – свои и на средата. Това ни поставя пред избор, което означава и загуба. Другото би било опит да отричаме част от реалността или пък своите ограничения, или пък да се чувстваме като жертва.

Възможно е и обратното - освобождаването на време да позволи да се задълбочим и доразвием желани области на интерес, да подобрим майсторството си в тях.

Осъзнато съществуване или майндфулнес нагласа

ДНЕС е любимият ми ден! - казва Мечо Пух.

Но когато днешният ден, не е такъв, какъвто го искаме или сме си го представяли, а дори е плашещ и опасен, сме склонни мислено да го напуснем. Една от защитите на пихичното е да се изолира или отрече реалността, сякаш я няма, а с нея и болезнените емоции.

Ако се успокояваме в кризата, че тя ще отмине, без обаче да изживяваме пълноценно ежедневие, според възможностите ни в момента, навлизаме в „отложено живеене“. И ако „временното“ продължи дълго, скоро психичната умора ще ни превземе. Има риск от психична декомпенсация - чрез апатия и потиснатост.

Ние възприемаме реалността не такава, каквато е, а пречупена през вътрешния ни свят, субективните ни интерпретации и оценяване.

Какво правим, докато отпиваме сутрин от чашата си с кафе? Усещаме ли с всичките си сетива неговия вкус, аромат, топлина, плътност? Или още преди да си дадем сметка, умът ни се е плъзнал в мисли за следваща задача или тревожно очакване на неясно (или дори катастрофално ) бъдеще. В този момент вече не сме „тук и сега“, напуснали сме настоящето.

Майндфулнес е нагласа, която ни позволява да се фокусираме върху вътрешното си преживяване (по отношение на външната физическа среда) и да го усетим в неговата дълбочина, без да даваме оценка (лошо - добро, опасно - безопасно) и без предубеденост. Например, да се взрем в дървото край нас, да забележим детайли, да чуем шумоленето на листата и т.н. Това, обаче, не е обичайната форма на светоусещането ни. Често оценяваме, категоризираме или стереотипизираме. Или се плъзваме по асоциативни вериги към други мисли, страхове, желания.

Тук по-скоро искаме да припомним не толкова конкретните техники на майндфулнес, колкото тази специфична нагласа на ума – за усещане и изживяване, свързани с непосредствения момент.

Настоящето е единственото, с което разполагаме. Миналото е история и спомен. Бъдещето е проекция на ума. Важното е какво правим днес, дали и колко сме свързани с настоящето, а не с идеализирани или заплашителни представи за бъдещето.

Ако по време на кризата сме успявали поне в някаква степен да сме свързани с настоящето и да не сме живели „отложено“, има шанс да запазим по-голяма интегрираност на преживяванията си без да отцепваме болезнените части от тях. Така ще натрупаме по-малко психична умора и ще имаме повече ресурси в периода на възстановяване.

Тласък към творчество

Представата, че за да сме креативни е нужно да сме спокойни, всъщност в голяма степен е заблуда. Обичайно, когато сме в покой, умът ни залинява.

Във времето на криза, след преодоляване на първоначалния ступор или дистрес и при условие, че екзистенциалната ни тревожност не ни превземе, има шанс умът ни да се активира.

Средата на дефицит и недостиг провокира трескаво мислене “out-of-the-box”, за да произведе ново решение, за да компенсира липсата. И тогава се намират много от креативните решения.

В условия на бедствия се активира нагонът към живота, за да противостои на заплахата от смъртта. Творческият акт е символичен представител на създаването на нов живот.

Едни от най-вълнуващите песни и стихове са написани от авторите си в момент на лишение или страдание. Много находчиви предприемчиви умове са развили успешни нови начинания във времена на кризи. Разбира се, има и немалко провали.

Прекъсването на процесите и разпадането на рамките може да послужи като катализатор на множество новаторски идеи, начинания, визии. Предизвикателството Ковид-19 също представя многобройни примери на такъв креативен ренесанс. Създават се нови модели - на медицински изделия, на работни решения, на научни открития, на дистанционна споделеност (нека си припомним пеещи, свирещи, трениращи италианци от балконите си в търсене на взаимност и стимул), на творчество у дома.

Един от най-адаптивните и зрели защитни механизми за справяне с липсата е креативността.

Тук говорим не само за конкретни творчески дейности, а също така за цялостна творческа нагласа на ума във всяка една дейност от живеенето ни. Времето на криза може да е време на събуждане на креативния потенциал.

Минутката на автора

Какви ще бъдем утре, евентуално, след кризата, зависи от това как мислим, чувстваме и най-вече действаме сега.

В индивидуалното си психическо и физическо развитие ние преминаваме от първоначалния етап на зависимост („имам нужда от“, но също така и „дължат ми го“) към независимост, автономност („Аз мога сам!“ – настоява тригодишното дете). Това е естественият път. В един по-късен момент като възрастни осмисляме това да сме заедно. Глобална криза като днешната още повече засилва въпроса доколко сме успели да стигнем до самосъзнанието за ние.

Съвременната социална матрица е изтласкала твърде силно на преден план независимостта като основен стремеж и ценност. В същото време, много са примерите в човешката история, които потвърждават, че животът в различните си проявления (икономически, социални, културни, географски и пр.) е взаимозависим по своята природа.

Усетихме се еднакво крехки, изправени пред вируса. Вероятно тази криза ще бъде от така наречените „трансформиращи събития“ в живота, ще ни преобрази по един или друг начин като индивиди и като общност. Ще се пренаредят ценности и нагласи, т.е. ще се пренаредят нашите житейски опори и острови.

Отдава ни се уникалната възможност да преживеем себе си като част от най-голямата група, към която принадлежим - човечеството. Един символичен дар от кризата, с който можем да излезем, е да препотвърдим и осъзнаем, че сме взаимозависими.

Ние да дадем и да позволим на другия да ни даде добро. И да усетим благодарност (и по-малко завист). Да си дадем сметка, че личностно благополучие, а в случая и оцеляване, е трудно постижимо без общностно благополучие. Да преживеем взаимозависимостта и споделеността като ценности, като следващо ниво на зрялост.

.