Лични предколедни размишления – малко като гражданин, малко като психолог
Валентина Милчева
Не си спомням досега много да ме е занимавал въпросът, когато празнуваме Коледа, какво празнуваме на Коледа. То е ясно, всички знаем. Но от друга страна, не всички отбелязваме по същия начин останалите християнски събития. Тоест, в този момент изведнъж всички ставаме много вярващи в Христос? Защото, не знам за вас, но аз много обичам и Коледа, и Великден. Но не знам дали съм чак толкова вярваща, макар че понякога много ми се иска да вярвам, че вярвам. Но най-вече ми се иска да вярвам, че има някой, който ме закриля и бди над мен – особено в трудните ми моменти, в моментите на страх и тревога пред събития, независещи от мен.
Тази година, обаче, като рефрен си повтарям един текст на Джон Ленън – “Бесела Заколеда, Рандолф“… Не, че искам, щото текстът е малко зловещ, ама е и отрезвяващ.
Понеже годината е 2020, Коледа не е съвсем като другите Коледи заради един вирус. Вирус, който направи много виден и труден за пренебрегване въпроса за нашата смъртност. И не разбирам изцяло гнева на хората срещу тези, които налагат ограничения. Никой не обича да бъде ограничаван по принцип, освен когато ограниченията помагат да овладееш собствената си тревога и несигурност. Аз не че не се бунтувам, ама вътрешно, по-тихо. Тази ситуация на рестриктивност ме лишава да правя всички онези неща, които си представям, че бих правила иначе. Същевременно обаче, тя се базира на реалността и е съобразена с едно реално, каквото е коронавирусът. Но се питам – дали този бунт срещу другите е затова, че никой няма право да ни казва как да живеем живота си, дали да умираме, дали да се пазим, дали сме достатъчно пораснали, че да решаваме сами за себе си? Защото въпросът според мен е в отговорността не само към нашия личен живот, но и към обществото. Моите лични решения в случая влияят и имат пряк ефект върху другите. Няма да цитирам Джон Дън. Някой, който има това правомощие, ограничава личния избор не по каприз, а защото е натоварен с отговорността да взема решения за добруването на обществото. Може да са грешни избори, но той е упълномощен за това и в идеалния случай наистина не действа по лични прищевки, а защото такава е неговата функция, защото така можем да живеем в общество, държава и прочие.
Но основното ми чудене е на друго място. Какво поражда гнева? Дали преживяването, че никой и на никаква цена няма право да отнема свободата на даден човек? Дали защото продължаваме да вярваме в своето лично безсмъртие или пък другите нямат значение, ако ние ще страдаме? Или пък защото живеем във време, в което стремежът към удоволствие и имане заема толкова централно място, че всичко, което е свързано с неговата фрустрация и ограничаване, среща яростна съпротива.
Мисля си, че днешното време е такова, че смирението се отдава на малко хора. И е все по-трудно ние самите да създаваме нашите удоволствия с хората, които обичаме, и все по-лесно да ги получаваме наготово, да ги придобиваме и да искаме още и още.
А иначе за повечето от нас Коледа е семеен празник, който включва в себе си близост, топлина, уют и любов. И смиреност. Парадоксално малко на случващото се, нали? Хубавото е, че на Коледа почти нищо от това няма да има значение, защото тогава всички много ще се обичаме и повечето ще живеят своята коледна приказка…
Весела Коледа!